Статии

НЕКАНОНИЗИРАНИТЕ НОВОМЪЧЕНИЦИ НА КОМУНИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ

автор: д-р Мирела Кючукова

 Излизайки от „полето“ на комунизма, обществата от Източна Европа се оказаха на скоростната тангента на постмодернизма, кой­то западният свят съпреживяваше от времето на Франсоа Лиотар и Ричарт Рорти. Идеологическият натиск от липсата на избор в личен и обществен план бе заменена с „невъзможния“ избор сред много­образието и плурализма, създавайки усещането за загуба на собст­вената социална идентичност. Комунистическият идеализъм за „светло“ бъдеще изгасна и на негово място се настани новото усе­щане за „светлина“ изразен в яркия бунт на „свободния“, „демокра­тичен“, „нов“ човек, който се насочи към хоризонтите на глобализма, все така трудно и още повече самотно, без корени и памет. Клю­чова роля за преживяване на промените имат героите, стожерите на всяко общество (Kalaitzidis, 2014). Както пише Клаудия Добре за румънския случай: примерът на техните дела, тяхната смелост и героизъм имат за задача да преведат народа през лабиринтите на историята (Dobre 2023, 184). За българския народ в хилядолетната му история, изпълнена с възходи и разцвет на духовността и кни­жовността, но и с падения и тежки робски години, е имало мъже и жени, които са изиграли ключова роля в превратните моменти. Тези хора са били учители, духовници, владетели, личности, притежава­щи духовна сила, нравствени качества, смелост, дръзновение и жер- твоготовност за вярата, народа и родината. В контекста на православната вяра стои разбирането, че някои от тези хора се удостояват със святост, която Бог посочва, вярващите почитат, а Православната църква засвидетелства с Канонизация, формирайки сакрални прост­ранства.

Проблемът, който ни вълнува в настоящото изследване, е лип­сата на канонизации на мъченици и изповедници на православната църква в посткомунистическа България. Питаме се: защо Българска­та православна църква (БПЦ) не канонизира мъченици и изповедни­ци от времето на комунизма, тридесет години след неговия край? Защо българското общество не настоява за канонизацията им и въ­обще има ли нужда в контекста на постмодерна от техния подвиг и пример за подражание? Допускаме, че все още въпросът за канони- зациите на мъченици и изповедници на вярата през комунизма е тема „табу“, за която трудно се говори, защото тя е пряко свързана с проекцията на светостта в съвременния свят, морално-етичните постановки в обществото, колективната памет, осмислянето на ми­налото и най-вече с осъществената подмяна, както в църковната структура, така и в общественото разбиране за святост.

Целта на настоящето изследване е търсене на причините за неканонизирането на мъчениците и изповедници на православната вяра, пострадали от атеистичната комунистическа власт заради ре­лигиозните си убеждения в примера на три безспорни личности, авторитети и водачи на българския народ, и последиците за общест­вото.

Святост, канонизация, светци

В контекста на настоящето изследване ще използваме богос­ловското понятие за „святост“. Свят е Самият Бог, свети са Ангели­те, пророците, някои места и предмети – всичко, което е посветено на Бога и е в Негова служба (Ризос 1993). Светостта е дар от Бог към човеците. Свети Василий Велики пише: „светията има истинска храброст…никога не приема да се подчини на долните и унизителни страсти на плътта, в представите си носи най-високите, най- чисти представи за Бога и света (Ризос 1993, 50). Идеята за све­тостта е: „тънка линия, по която се движим.светостта не е само израз на чисто формална принадлежност към Бога. Тя трябва да стане нравствено състояние на човека.“ (Бранкова 2015).

Категорията на новомъчениците в църковния календар включ­ва светците, пострадали в по-ново време: от турското робство до днес. Новомъчениците от социализма са не само мъченици за вяра­та, но и безспорни авторитети в българското общество. Те са висо­кообразовани, надарени с редица дарби и интелектуални способнос­ти, формирани като дисциплинирани, ерудирани, трудолюбиви лич­ности, чийто пример и глас се следва и уважава от народа. Това е основната причина за унищожението им: желанието на комунисти­ческата власт да обезкърви и унищожи интелектуалния елит на бъл­гарското общество и дългосрочно да го замени с фалшив.

Канонизацията е правов акт на върховната църковна власт, чрез която след смъртта на някой много заслужил член на Църк­вата се въвежда в сонма на светиите, като се определя ден за не­гова прослава и честване, написва му се житие, съставя се в негова чест специална църковна „ служба “, изписва се образа му на икона и т. н.“ (Иванов 2016). Процедурата за канонизирането на светия включва: донесение на висшата Църковна власт (обикновено това е епархийския митрополит), назначаване на Комисия за проверка, следвана от Решение за причисляване на праведника към лика на Светиите и прославяне на светеца със специална посветена на него служба.

Канонизациите в поместните Православни църкви и различни­те периоди са следвали различни правила, целящи да изяснят подви­га на светеца. Историческата ретроспекция разкрива, че отделните категории святост са възниквали в определени исторически момен­ти, когато хората са имали най-голяма нужда от тях. В този смисъл, канонизирането на новомъчениците, пострадали от комунизма, дава проекцията за разкриване на истината, преживяване на вината и осъществяване на прошката, но и ясния пример на издигането над материализма, консуматорството, индивидуализма и преоткриване­то на общите ценности за общ съвместен живот.

Светци на новото време. Примерът
В Русия през 2000 г. е извършена грандиозна канонизация на 1012 души (Емeлянов 2005), за които е доказано, че са пострадали от комунистическите репресии. Канонизирането им поставя редица въпроси в руското общество, сред които е феноменът „загуба на историческа памет“. Споменът за терора сякаш е потънал под пепе­лищата на изгорените досиета и документи от периода, а възкреся­ването на подвига на новомъчениците предизвиква „своеобразна „терапия на паметта“, разрушавайки защитните механизми, които ни позволяват да живеем сякаш „няма жертви“ (Семененко-Баси 2010). Религията играе ролята на своеобразна „верига на паметта“: „колективна памет и споделена перспектива спрямо миналото, нас­тоящето и бъдещето, обвързваща заедно различните поколения и социални групи“ (Hervieu Leger 2000; Kahla 2019).

Канонизирането на новомъчениците в Русия нарушава естест­вения ход, утвърден в Църквата: мъченичество – свидетелство за него – почит – канонизация. Още от първите мъченици на Христо­вата вяра, след подвига им, следва почитание на техния подвиг, мо­щи или определени събития от техния живот. Почитта се предава в поколенията и е важна предпоставка за осъществяване акта на кано- низация, която утвърдява мъченика за „прославление“, създавайки празници и формирайки сакрални места в общественото пространс­тво. В посткомунистическите страни десетилетният атеистичен ре­жим възпрепятства предаването на почитта към светците и след не­говото падане канонизацията е първичният етап на сакрализиране на пространството, почитта го следва.

Желанието за канонизация на светците в Русия поставя въпро­са за нуждата от проучвания на живота на новомъчениците, работа с архивни документи, свидетелства на участници в събитията. Фор­мираната през 1981 г. историко-каноническа група започва работа за подготовка на причисляване към лика на светиите на девет подвиж­ници на благочестието на Руската църква (Семененко-Баси 1999). Впечатление прави, че първият от тях – Патриарх Тихон, причислен към лика на светиите (9 октомври, 1989 г.), като „светител“, а не като „мъченик“, за да се „избегне отрицателната реакция на все още действащата съветска власт“ (Пешев 2023). След политическите промени вече открито може да се говори за гоненията на свещенос­лужители и верни чеда и за „мъченичество“, но ключово остава раз­бирането за „консолидация и обединение на вярващите“. Критерии­те за канонизация са съпроводени с публична дискусия: отразяване в медиите, конференции, кръгли маси и други. Трябва да се споме­не, че събитието има и политическа подкрепа и специфики.

В посткомунистическа Румъния призивът за морална реконст­рукция на обществото е изключително силен и намира подкрепа както в румънското общество, така и в лицето на Църквата. Канони- зацията на новомъчениците започва по данни на Dinoiu (2021) вед­нага след промените там (1989 г.) по инициатива на патриарх Теок- тис, със създаването на специална комисия по канонизация. Тя за­почва да функционира през 1990 и 1991 г. и въз основа на докладите и през 1992 г. Светият Синод на Румънската православна църква канонизира 19 светци, към тях добавя още седем канонизирани през 1950-1955 г. (възпрепятствани от режима) и още нови 38, които се почитат и от другите църкви. Канонизациите продължават през 2003, 2005, 2006, 2007 г. по молби на епархийските митрополити (Dinoiu, 2021). Православната църква отчита нуждата от морално и интелектуално обновление на нейния живот и предприема стъпки за развитие религиозното образование и социалната си дейност.

От изследването на Petr Balcarek (2014) получаваме информа­ция за чешкия и словашкия случай – канонизират се хора преди пе­риода на комунизма, но не и такава, пострадали от комунистическа­та власт. Авторът посочва примери на свещеници и миряни, удосто­или се с мъченичество, но насочва вниманието ни към лоялността на православните християни към комунистическата власт и съществу­ващото там твърдение, че „да си православен означава да си кому­нист“ (Blaker 2014). Същевременно е известно, че свещениците са избирани от комунистически и доноснически семейства, студентите по „теология“ полагали изпит по „Марксизъм“. Новите свещеници са принуждавани да полагат клетва, подобно на тези в Румъния и България (Денев 2012, 49); подписвали са декларация за сътрудни­чество със службите на Държавната сигурност и трудов договор с държавата, съпровождано от изявление за лоялност на режима и на партията (Balcarek, 2014). Работата им протичала под ръководството на партийния секретар, а не на епископа. Въпросът с подмяната е ключов в неосъществяването на канонизации от този период.

„Разстрелът“ на духовният елит. Новите български светци
Взаимоотношенията между Църквата и „народната“ власт в България са обект на редица изследвания на авторитетни учени: Ме­тодиев (2010), Калканджиева (1997), Чурешки (2004), Денев (2012), Лилков и Христов (2017), Каравълчев (2020). Важни въпроси за об­работването на това наследство поставят и други автори, анализи­ращи ролята на свещеничеството за формиране на солидарни и со- циално активни общности в контекста на демократизацията на бъл­гарското общество и на ефектите от глобализацията (Kanev 2002; Гончарова, Карамелска 2013).

Даниела Калканджиева и Момчил Методиев са сред изследо­вателите, които представят в най-голяма степен репресиите срещу църквата и нейния клир, осъществявани в продължение на десетиле­тия от тоталитарната власт (Методиев 2010; Калканджиева 1997). Те предоставят данни за репресираните и убити свещеници и миряни и за етапите и характеристиките им след преврата на 9 септември 1944 г. и последвалите репресии. Ще разгледаме три „ключови“ приме­ра: Йеромонах Паладий, Неврокопският митрополит Борис и родоп­ският свещеник Евстатий Янков. Тук проследяваме общото, но и различното в (не)реализирането на тяхната канонизация, въпреки предложенията по надлежния за Църквата ред и безспорните дока­зателства, изисквани за това: чист и свят живот, мъченически под­виг и чистота на изповядване на вярата.

Йеромонах Паладий, Видинска епархия
През 2023 г. в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Ох­ридски“ бе защитена магистърска теза, която изнесе факти, свързани с „произхода, делото и мъченичеството“ на Видинския протосингел йеромонах Паладий. Авторката монахиня Максима (Маруся Петро­ва) уточнява неговото име (Димитър Милков Данов), родителите му, открива документи, свързани с образованието му в Богословския факултет, ръкополагането му за монах в Рилския манастир и назна­чаването му на важни за Видинската митрополия длъжности: прото­сингел на Видинската митрополия (1943 г.), председател на катед­ралния храм „Св. Димитър“, епархийски проповедник (Максима 2023). Пред обществеността в пълнота се разкрива образът на еру­диран и пишещ човек, обществено активен в образователната и со- циалната дейност. Той активно се включва в подпомагането на пос­традалите от наводнеието през 1942 жители на Видин, организира трапезария за бедни ученици и събира чрез нарочни писма храна, дрехи, обувки и учебни помагала. Зад отец Паладий застават общес­твени организации (БЧК, Съюзът за закрила на децата) граждани и частни лица. Йеромонах Паладий се превръща в обединяваща фигу­ра за цялата епархия.

На 11 септември 1944 г. той е арестуван заедно с десетки дру­ги „народни врагове“ от Видинско. По свидетелства на очевидци е задържан в мазето на бившето Винарско училище, пригодено за сграда на ДС, и измъчван изключително жестоко – отрязани са му пръстите на ръцете, избодени очите (Каравълчев 2020, 80), в пос­ледствие е посечен. На 17 септември е изхвърлен в местността „Вълчи дол“ – убит без съд и присъда и без право на погребение. Извършителите са известни, даже местното училище години наред носи името на главния от тях – партизанският командир Витко Ива- нов-Бако, за да продължи да всява страх и ужас сред местните жите­ли. Свидетелските показания показват, че йеромонах Паладий не се е отрекъл от православната си вяра, нито от делата си в полза на „народа и отечеството“. През 1999 г. иконом Николай Василев из­праща писмо-молба до Видинския митрополит Дометиан с предло­жение до Св. Синод на БПЦ да се стартира процедура по канониза­ция. На свой ред митрополитът с писмо № 86 от 26 март 1999 г. пи­ше до Синода: „Той е ревностен благовестник на Христовото Евангелие в борбата срещу атеизма“ (Друмева 2007). До по- нататъшно развитие на процедурата не се стига.

Неврокопски митрополит Борис
За разлика от случая с йеромонах Паладий, процедура по ка- нонизация е стартирана от Светия Синод на БПЦ за друг безапела­ционен мъченик от периода на комунизма – Неврокопския митропо­лит Борис. На 31 март 2016 г. Неврокопският митрополит Серафим внася предложение за канонизация на убития през 1948 г. митропо­лит Борис, което е разгледано от Светия Синод на БПЦ и е старти­рана процедура по: „съставяне на работна група, която да се за­нимава с издирване и събиране на материали за живота, делото му“ (БТА 2016). Поводът е 70-годишнината от убийството на мит­рополит Борис. Съобщението за канонизация бе част от поредица събития, които съпътстваха спомената годишнина: научна сесия, изложба (БТА, 2018), вечер за митрополит Борис в Будапеща (Мит­рополия на Западна и Средна Европа, 2018), събиране на свидетелс­тва за личността и подвига на йерарха, интервюта, блогове[1] и пуб­ликации. Днес (седем години по-късно) процедурата все още не е приключила и канонизацията не е реализирана. Резултатите от рабо­тата на комисията по канонизацията не са оповестени, но част от причините обобщава Неврокопският митрополит Серафим в свое изказване по националната телевизия: „Тази канонизация не трябва да бъде просто един административен акт на йерархичното на­чалство на Църквата, а трябва да бъде свързана и с разпространя­ването и действителното изразяване на почитта на православния вярващ народ към този, който ще бъде канонизиран “ (Неврокопски митрополит Серафим, 2021). Така проблемът отново се препраща към последователността: мъченичество – почит – канонизация. На­лага се нуждата от нов поглед и позиция от страна на Българската Църква по въпроса, в „духа“ на нейната онтология и осъществяване в съвременния свят.

Същностните причини за неканонизацията на митрополит Бо­рис могат да се търсят в опознаване на личната му история. Биогра­фията и дейността му е широко известна както в общественото, така и в научното пространство. Изследвания за митрополит Борис са публикувани от редица български изследователи от различни облас­ти на научното познание: Каравълчев (2019), Канев (2019), Павлов (2019), Тодоров (2019), Тюлеков (2019), Елдъров (2019), Георгиева (2019, 2016), Кючукова (2019), Стаматова (2019), Кострюков (2020) и др. Митрополит Борис е разкрит от съвременната наука като до­бър администратор, справедлив ръководител, загрижен за поверени­те му свещеници и монаси, но и любящ пастир на миряните от Неврокопската епархия. Свидетелските показания изграждат образа му на постник, скромен и смирен човек, с духовно величие, което про­личава особено в проповедите му. В Държавния архив са налични документи, свидетелстващи за активната му просветна и образова­телна дейност (Георгиева 2019). Възгледите му по редица общест­вено значими въпроси са разкрити в книгата му от 1929 г. „Кризата в нашето училище“, която засяга проникването на „нов дух“ в обра­зователната система и кризата на нравствените ценности (Разумов 1929).

Митрополит Борис е обявен за „враг на народната власт“ (Ангелов 1996, 50), причината за което се крие в „решителната позиция срещу изстъпленията на безбожната власт“(Тодоров, Мухова 2018, 337). Той активно реагира срещу опитите на новата власт за политическа намеса в църковните дела. С Окръжно посла­ние до клира на Неврокопската епархия Владиката „забранява на свещениците да членуват в Работническата партия“, не приема но­вите свещеници, подписали документи за сътрудничество и дори назначава на щат осъдени от „народния“ съд свещеници, останали без средства за съществуване (Държавна сигурност и вероизповеда­нията 2017, 1161). Митрополитът организира и специална акция за събиране на средства за семействата на пострадалите свещеници (Тодоров, Мухова 2018, 342). Той категорично се обявява против „македонизацията“ в Пиринския край (Каравълчев 2020, 66). Влади­ката е радетел за религиозно образование и след премахване на предмета „Вероучение“ от българското училище ангажира с препо­даването му свещеници, като обхваща 95% от децата от първона­чалните училища и 90% от прогимназиите (Денев 2012, 76).

Неврокопският митрополит Борис е убит на 60-тия му рож­ден ден, след богослужение в село Коларово (Петричко). Убийство­то е добре планирано и замислено, за да се представи като личен конфликт между него и низвергнат от сан свещеник – Илия Стаме­нов от с. Враня (Денев 2012, 275). Тази схема е проигравана вече в Съветска Русия и постига едновременно премахването на обичания от народа митрополит и принизяване на свещеника до ролята му на убиец. Стаменов излежава кратка присъда (Попова 2014, 162-163) с възможност за работа в Благоевград и сам свидетелства, че е станал оръжие на властта (Стаматова 2019). Намеренията митрополит Бо­рис да бъде погребан в Рилския манастир са отклонени от власт- имащите и следван от многолюдно шествие, той е положен в мра­морен саркофаг в двора на църквата „Въведение Богородично“ в Благоевград.

Въпреки възпрепятстването на неговото почитане в годините, редица хора свидетелстват за молитвената му подкрепа, което е и една от основните причини за настояването на неговата канониза- ция. Причините за спънките в канонизирането на митрополит Борис се крият и в личните му позиции по редица важни за обществото въпроси, каквато е визията му за църковната власт над териториал­ния обхват на Българската екзархия (Тюлеков 2019; Елдъров, 2019). Дискусиите за канонизацията на митрополит Борис са свързани и с дилемата за топологията на сакралното – областния град Благоевг­рад, където е положено тялото на митрополита, или административ­ния център на епархията – гр. Гоце Делчев, където в последните години се наблюдава активно строителство на храмове и нова сгра­да на митрополията.

Чепеларският свещеник Евстатий Янков
Поводът да включим в настоящето изследване чепеларският свещеник отец Евстати Янков е публикуването през 2022 г. на мо­нографията Протоиерей Евстатий Янков Евстатиев (1886-1952): Българският отец Йон Кронщадски (Илчевски 2022). Издаден от Руенския манастир „Св. Йоан Рилски“ в с. Скрино, този том е пос­ветен на 70-годишнината от смъртта на чепеларския „мъченик“ и в детайли аргументира нуждата от неговата канонизация в контекст на преосмисляне на миналото и поставянето на „новите стожери и идеали в българското общество“. Тук няма да се спирам подробно на биографичните щрихи на починалия след побой от „народната милиция“ отец Евстатий.
Интересеното в случая е, че в перспективите за неговата канонизация съвсем директно се търси паралел с руския пример с отец Йоан Кронщадски.

Заключение
В посочените три случая – йеромонах Паладий, Неврокопският митрополит Борис и отец Евстатий ясно се акцентира върху образа на „мъченика-свещеник“, пострадал за вярата си в годините на ко­мунизма. Остава питането защо Българската Православна Църква не „засвидетелства подвига им“, когато вече е заявила намерение и работи за общественото приемане на доводите за заслужена канони- зация? Възможен отговор се крие в комунистическото наследство по отношение на БПЦ. След падането на режима през 1989 г. канони- зацията на пострадалите от режима „новомъченици“ остава неподк- репена от църковния клир. Допълнителен фактор в невъзможността за консенсус се задава и заради т. нар. „разкол“ в БПЦ през 1990-те г. (Василев 2013). Преодоляването му години по-късно отново е свързано с компромиси – създадените от комунистическия режим кадри остават на възлови в църковната йерархия места. Те нямат интерес да се показва и „другия“ пример на духовниците, изправили се срещу режима и идеологията на атеизма, не подкрепят възниква­щи на места опити за популяризиране подвига им и дори ги възпре­пятстват.

Трудните въпроси рядко носят лесни отговори, а по-скоро от­варят перспективи за нови питания. Канонизацията валидира ли „подвига“ на новомъчениците в широка обществена перспектива? Повод ли е за преосмисляне на ангажиментите на БПЦ в по-широки социални контексти? Доколко канонизацията на новомъчениците поставя институцията БПЦ като значим фактор в остойностяването на достойните примери в колективната памет на все още разделяно­то в оценките за близкото минало общество?

източник: https://doi.org/10.37708/bf.swu.v32i2.7

[1] Блог за Неврокопския митрополит Борис. http://borisnevrokopski.blogspot.com/